приказки народни

Начало | приказки народни | Дванадесетте месеца

Дванадесетте месеца

Народна приказка | 2007-05-25

Дванадесетте месеца

В едно малко селце живеела една жена, зла и скъперница, с дъщеря си и с доведената си дъщеря. Дъщеря си обичала, но доведената с нищо не можела да й угоди. Каквото и да направи горкото дете – все не е така, както трябвало, накъдето и да се обърне – все не е на тази страна, дето трябвало.
Дъщеря й по цели дни се излежавала на пухената постеля и ядяла сладки курабийки, а доведената от сутрин до вечер не можела да седне: ту вода мъкне, ту клони от гората докара, ту на реката пере, ту в зеленчуковата градина лехите плеви. Знаела тя и студ, и лятната жега, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се паднало да види на един път всичките дванадесет месеца.
Било зима. Месец януари. Толкова сняг се натрупал, че пред вратите трябвало да се разрива с лопати, а в гората дърветата били до половина в преспи и дори когато ги връхлитал вятър, не можели да се клатят. Хората си седели в къщите и палели печките. В такова време привечер, злата мащеха открехнала вратата, видяла бурята как мете, а след това се върнала до топлата печка и казала на доведената си дъщеря:
– Да отидеш в гората за кокичета! Утре сестра ти има имен ден.
Погледнало момиченцето мащехата си: шегува ли се, или наистина я праща в гората? Сега в гората е страшно! А пък и какви кокичета сред зима? По-рано от месец март, колкото и да ги търсиш, те няма да се покажат. Само ще загинеш в гората, ще загинеш в преспите.
А сестра й казала:
– И да загинеш, няма кой да плаче за теб. Отивай и да не се връщаш без цветя. На ти кошничка.
Заплакало момиченцето, завило се в скъсано шалче и излязло от къщи. Вятърът навявал сняг в очите му, късал шалчето. Вървяло то, едва си измъквало краката от преспите. Наоколо ставало все по-тъмно. Небето – черно, ни една Звездица не гледала към земята, а земята била едва-едва по-светла. Това било от снега.
Стигнало гората. Тук вече било съвсем тъмно – и ръцете си не можеш да видиш. Седнало момиченцето на едно съборено дърво. Все едно, мислело си, къде ще замръзна. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка – сякаш звезда се била заплела в клоните.
Станало момиченцето и тръгнало към тази светлинка. Потъвало в преспите, катерело се над съборените дървета. “Дано само – мислело си то – не угасне светлинката!” А тя не само че не угасвала, ами светела все по-силно. Дори замирисало на топъл дим и се чувало как пращят съчки в огън.
Момиченцето забързало и излязло на една полянка. И се смаяло.
На полянката било светло като от слънце. Насред полянката горял голям огън, кажи-речи, до небето. А около него били насядали хора – кой по-близо, кой по-далеч от огъня. Седят и си приказват тихо.
Гледало ги момиченцето и си мислело: какви са тези хора? На ловци не приличат, на дървари още по-малко – били пременени в златошити и среброшити дрехи, а други в зелено кадифе. Почнало да ги брои, преброило дванадесет: трима стари, трима възрастни, трима млади, а последните трима още съвсем момченца.
Младите били до самия огън, старите – по-отстрани.
И неочаквано един от старците, най-високият, брадат, с големи вежди, се обърнал и погледнал към момиченцето. То се уплашило, искало да избяга, но било късно. Старецът високо го запитал:
– Ти откъде си дошла и какво търсиш тук? Момиченцето му показало празната си кошничка и рекло:
– Трябва да набера в тази кошничка кокичета.
Старецът се засмял:
– През януари ли? Виж какво намислила!
– Не съм го аз измислила – рекло момиченцето. – Изпрати ме тук за кокичета моята мащеха и ми заповяда да не се връщам с празна кошница.
Сега всичките дванадесет мъже я погледнали и заговорили помежду си. Стояло момиченцето, слушало, а думица не разбирало – разговаряли хора, а дърветата шумели. Приказвали те, приказвали и млъкнали. Високият старец се обърнал пак и попитал:
– Ами какво ще правиш, ако не намериш кокичета? Та те по-рано от месец март няма да се покажат.
– Ще остана в гората – рекло момиченцето. – Ще чакам месец март. По-добре да замръзна тук, отколкото да се върна вкъщи без кокичета.
Казало това и заплакало.
И изведнъж един от дванадесетте, най-младият, весел, с наметнато на едното рамо кожух, станал и отишъл до стареца.
– Братко Януари, отстъпи ми за един час мястото си.
Старецът погладил дългата си брада и казал:
– Бих ти го отстъпил, но Март не може да пререди февруари.
– Добре де – измърморил друг старец, целият чорлав, с разрошена брада, – отстъпи му, аз не възразявам. Ние всички добре познаваме момиченцето: ту на реката над ледената дупка, ще го срещнем с кофа, ту в гората с товар дърва. То е познато на всички месеци. Трябва да му помогнем.
– Добре, както кажете – рекъл Януари.
Тропнал той по земята с ледената си тояжка и заговорил:
Стига вече, не разпуквай,
леден студ, корите!
Стига вече да замръзват
враните в горите.
Стига хората да зъзнат,
вкъщи изпокрити!
Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Спрели да пукат от мраз дърветата и завалял гъст сняг на големи меки парцали.
– Хайде, сега е твой ред, братко – казал Януари и дал тояжката на по-малкия брат, чорлавия февруари.
Февруари тупнал с тояжката, тръснал брада и забучал:
Ветрища и бесни хали,
вдигайте се, вейте!
Вихри, бури, урагани,
посред нощ вилнейте!
Нека тътнат небесата,
да пищи полето!
И със снежен тор земята
вредом наторете!
И щом казал това, зашумял веднага в клоните мокрият вятър. Завъртели се снежните парцали, завъртели се над земята бели вихрушки.
А Февруари дал ледената тояжка на по-младия брат и рекъл:
– Сега е твой ред, братко Март.
Взел по-младият брат тояжката и тупнал с нея по земята. Погледнало момиченцето – това вече не било тояжка, а голям клон, целият напъпил. Усмихнал се Март и запял звънливо с младежкия си глас:
Тичайте, бързи рекички,
локви, и вий се разлейте!
Мравки, излизайте всички,
минаха веч студовете!
Мечката тръгна в гората,
пее във клоните птичка.
Вместо снега по земята,
ето – разцъфна кокиче.
Момиченцето дори плеснало с ръце. Къде се дянаха високите преспи? Къде са ледените висулки, които висяха по всяко клонче? Под краката му сега била мека пролетна пръст. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните се надули и през тъмната кожица занадничали първите зелени листенца. Гледало момиченцето, не можело да се нагледа.
– Защо стоиш? – попитал Март. – Бързай, че братята ни подариха само един час.
Момиченцето се опомнило и хукнало да търси кокичета между храстите. А пък те били навсякъде, колкото щеш. До храстите, до камъните, по хълмовете – накъдето погледнеш! Набрало то пълна кошничка и пълна престилка – и бързо пак на полянката, където горял огънят и седели дванадесетте братя.
А там вече нямало нито огън, нито братя. Било светло, но не както преди. Не било светло от огъня, а от пълния месец, който бил изгрял над гората. Съжалило момиченцето, че нямало на кого да благодари, и се затичало към дома си.
А месецът заплувал след него.
Без да усеща краката си, стигнало то до вратата и щом влязло вкъщи, зад прозорците веднага забучала зимната буря, а месецът се скрил в облаците.
– Вече се върна? – попитали го мащехата и сестрата. – А къде са кокичетата?
Момиченцето не отговорило нищо, само изсипало на миндера кокичетата от престилката си и сложило до тях кошничката.
Мащехата и сестрата се смаяли:
– Но отде си ги взела?
Разказало им момиченцето всичко, както си било. Слушали и двете, клатели глави – и вярват, и не вярват. Мъчно е да се повярва, а пък ето на, на миндера – цял куп кокичета, пресни, синкавички. И лъхало от тях на пролет. Спогледали се майка и дъщеря и попитали:
– А друго нищо ли не ти дадоха месеците?
-Че аз нищо друго и не исках.
– Глупачка с глупачка! – рекла сестрата. – Да се срещне навред с всичките дванадесет месеци и нищо да не поиска освен кокичета.
– Ех, да бях аз на твое място, знам какво щях да поискам. От един сладки ябълки и круши, от друг – зрели ягоди, от трети бели гъбки, от четвърти – пресни краставички!
– Умна си ми, щерко! – казала мащехата. – През зимата цените на ягодите и крушите са високи. Щяхме да продадем всичко и колко пари бихме взели! А тази глупачка – кокичета домъкнала! Я се облечи по-хубаво, дъще, и иди на тази поляна. Теб няма да те излъжат, макар да са дванадесет, а пък ти – една.
– Да, ще ме излъжат! – отговорила щерката и бързо се облякла.
Майка й извикала след нея:
– Тури си ръкавичките, кожухчето си закопчай!
А щерката била вече излязла. Отърчала в гората.
Вървяла по следите на сестра си, бързала. “По-скоро – мислела – да стигна до полянката!”
Гората ставала все по-гъста и по-тъмна, преспите все по-високи, съборените дървета били като стена.
“Ох – помислила дъщерята на мащехата, – защо ми трябваше да идвам в гората? Щях да си лежа в топлата постеля, а сега – ходи и мръзни. Че може и да загинеш тук!”
И щом помислила това, видяла надалеч светлинка – сякаш звезда вплела се в клоните. Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката горял голям огън, а около огъня били насядали дванадесетте братя, дванадесетте месеца. Седели и тихо си приказвали.
Отишла дъщерята на мащехата до самия огън, не се поклонила, не казала любезна дума, а си избрала място, където е по-топло, и седнала да се грее. Млъкнали братята. Станало тихо в гората. И изведнъж месец Януари тропнал с тояжка по земята.
– Ти коя си? – попитал. – Откъде се взе?
– От къщи – отговорила дъщерята на мащехата. – Вчера сте дали на сестра ми цяла кошничка кокичета. Та сега и аз дойдох по нейните следи.
– Твоята сестра я познаваме – рекъл месец Януари, – а теб не сме ти виждали лицето. Защо си дошла при нас?
– За подаръци. Нека Юни ми насипе в кошничката ягоди, ама да са по-едри. А Юли – пресни краставички и бели гъби, а пък Август – сладки ябълки и круши. А месец Септември – узрели орехи.
– Чакай – рекъл месец Януари. – Не може лятото да дойде преди пролетта, а пролетта преди зимата. До Юни месец още е далеч. Сега в гората аз съм господар, ще царувам тук тридесет и един ден.
– Какъв е сърдит! – казала дъщерята на мащехата. – Че аз не съм дошла при теб, от теб освен сняг и скреж нищо не може да се очаква. На мен ми трябват летните месеци.
Навъсил се месец Януари.
– Търси лятото сред зимата! – рекъл той.
Замахал с широкия си ръкав и се вдигнала буря в гората от земята до небето, замъглила и дървета, и полянката, където седели дванадесетте братя.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
– Престани! – извикала тя.
Къде ти! Завъртяла я вихрушката, ослепила й очите, спряла дъха й. Сринала се тя в една пряспа и там я затрупал снегът.
А мащехата чакала, чакала дъщеря си, гледала през прозорчето, излизала на вратата – няма я и това си е. Облякла се тя по-дебело и тръгнала към гората. Но мигар можеш да намериш някого в гъсталаците сред такава вихрушка и мрак! Вървяла тя, вървяла, търсила, търсила, докато и тя замръзнала. Така си останали те в гората да чакат лятото.
А доведената дъщеря живяла дълго, пораснала, омъжила се и отгледала деца.
И разправят, че около къщата си имала тя градина, каквато нямало в цял свят. В тази градина по-рано, отколкото у всички други, нацъфтявали цветята, узрявали ягодите, ябълките и крушите. В жега там било прохладно, в буря – тихо. На тази стопанка всичките дванадесет месеца едновременно гостуват – думали хората.
Кой знае, може и тъй да е било.



Коментари
10 коментара

Хриси Грънчарова, 10 г.,

Публикувано на 06.06.2008

Супер, прочетете я, ще ви хареса.

Никол Николова, 8 г.,

Публикувано на 21.12.2008

много хубава приказка

Стоян Радков, 10 г.,

Публикувано на 03.01.2009

кажете ми защо не прочитам моите мнения

Йоанна Йорданова, 10 г.,

Публикувано на 13.11.2009

готина е

Цветина Костадинова, 10 г.,

Публикувано на 08.04.2010

убожавам я

tedi aleksandrova, 11 г.,

Публикувано на 10.08.2011

mnogo qka prikazka ima6e o6te edna prikazka no s po razli4ni repliki no i tazi stava 6te vi haresa

alex katseva, 10 г.,

Публикувано на 17.06.2012

mnogo e hybava

alex katseva, 10 г.,

Публикувано на 17.06.2012

mnogo e hybava

ani , 10 г.,

Публикувано на 07.04.2013

tazi prikazka shte q igraem az i klasa mi.mnogo e hubava i pasva zashtoto ima mnogo geroi i nikoi nqma da ostane bez dumi Prepora4vam q na vsi4ki da q prochetat

Beloslava Georgieva, 11g.. г.,

Публикувано на 23.02.2014

Moje li da mi kajete kolko i e obema na tazi prikazka(kolko dymi ima tazi p rikazka) :) :) :) :) ??

Коментирай
Име*
Фамилия
Възраст
Град