Папагалът Яни

Яни беше бял папагал със синьо петно на гърба. Живееше в една червена клетка на терасата на бяла къща. Яни по цял ден ядеше от храната си или се къпеше в специалната си ваничка за птици. Мислеше си, че по-хубав папагал от него няма на света.

Един ден, докато Яни се суетеше пред огледалото в клетката си, на терасата кацна едно врабче. То беше мъничко, с кафяви очи. Когато го видя, Яни се засмя и с крила се хвана за корема.
– Ха, ха! Какъв си смешен! – каза то с пискливото си гласче.
– Не съм виждала птица да се гласи така! Хаха!
– Това тебе не те засяга! – рече важно Яни и продължи да се оглежда.
– Аз се казвам Джули! Ти как се казваш? – попита отново врабчето, като се приближи до клетката.
– Моето име е Яни – още по-важно каза папагалът.
– Аз съм наследник на Великия гръцки папагал Кристо и Графинята на Чехия Мария.
– Оууу! – озадачи се птичето.
– А ти имаш ли титла?
– Разбира се, глупаво врабче!
Яни застана в профил и продължи да се оглежда.
– Аз съм трети наследник на трона на майка ми. Но вместо това си купих тази вила и си живея охолно в нея – Яни посочи с пера клетката.
– Всеки ден ми слагат различни гозби и плодове. А понякога ми пускат музика. Я виж каква люлка си имам!
– Ти явно си важна особа! – захихика врабчето.
– Я ела с мен!
– Да дойда с теб? С едно обикновено птиче. – папагалът се изпъчи.
– Не ставай смешна, дете.
– Ела! Ще те заведа в ресторант, после ще дразним котките...
– КОТКИ! – прекъсна я Яни.
– Те са ми смешни.
– Не вярвам да не те е страх от котки. – рече Джули.
– Ха ! Сега ще ти покажа!
Яни отвори клетката си и излезе от нея. Полетяха. Яни не знаеше какво е котка, за това си помисли, че е просто вид птица. Когато Джули го заведе при една котка, Яни запищя и избяга.
– Нали не те беше страх от котки? – попита Джули, когато кацнаха на едно дръвче.
– Не мислех, че са толкова зли. – оправда се Яни.
След това Джули го заведе на едно черешово дърво. Там Яни възмутен възкликна:
– Ядете черешите немити? Без сметана и захар?
– Черешите са вкусни и без сметана и захар! – каза врабчето, което беше цялото изцапано от сока на черешите.
– Ти си странна. – папагалът отчупи парче от една череша.
– Мамма миа! Великолепни са! Защо до сега не съм ял такива? Аз! Великата личност!
– Ха, ха, ха! – засмя се птичето.
– Ама ти не си наследник на нищо, нали?
– Всъщност си права. Израснал съм в клетка в Зоомагазин. Но съм с обноски. И да – както ме попита по-рано през деня – вече съм съгласен да сме приятели. Носи ми череши, утре сутрин за закуска, а аз ще помоля някого да ми донесе от най-добрите ябълки в страната!
– Каниш ме на гости? – усмихна се Джули.
– Ха, ха! Ти си странен, бял, възпитан папагал!
– Хм! – изсумтя Яни.
– Утре идваш! Но не казвай на никого, че не искам непознати пернати твари да се мотаят в моето имение!
Така си заживя Яни. Всеки ден посещаван от Джули. И дори сега можете да ги видите, на някоя тераса, как ядат череши и обсъждат клюки. Джули се научи на обноски, а Яни спря да се прави на велик и стана обикновен папагал. А после Джули и Яни си имаха десет пиленца, които се научиха бързо, бързо да се бутат пред огледалото и да ядат череши. Така си заживя папагалът ми! Седи си на люлката и си говори с Джули, а пиленцата пърхат около тях и се бутат пред огледалото.
Всички заживяха щастливо!

Папагал
Вълнистите папагали
Зоопарк