Момчето от джунглата – 7-а част

Продължава от Момчето от джунглата – 6-та част

Нашето момче вече се беше запознало с новия си приятел и можеше да говори човешки, само не разбираше значението на някои думи. Човекът се казвал Мали и бил индиец. По професия прекарвал товари със своята „летяща птица“ (самолет, наричан по този начин от момчето), но самолетът бил препълнен, товарът натежал и самолетът се стоварил на земята. Добре, че нашето момче го беше спасило. Мали му викаше Дулитъл, но момчето не се обиждаше. Поне не го наричаха дребосък или малчо. Мали не беше разбрал колко е опасна джунглата, дори да беше видял големия питон, той не знаеше за проблемите на момчето от джунглата.
И веднъж както си вървеше, намери една кобра, без око. Сещате се кой беше това, нали? Че кой друг освен Мия. Тя знаеше за приятелството им и искаше да го отрови. Първо се направи, че я е страх от мъжа и тръгна. Той обичаше да бъде страшен и я подгони с викове и крясъци и изведнъж един голям питон си стовари тялото върху него. Мия се приближи и в същия момент, един дървен кинжал й защипа опашката. Тя не можеше да мърда и да стигне до Мали. Щом питонът видя, че Мия е защипана с кинжал за земята, побърза сам да удуши Мали, но нашето момче скочи с една голяма пръчка в ръка пред питона. Счупи 3 пръчки в главата на огромната змия и тя накрая заспа и започна леко да си отпуска тялото. Така нареченият „Дулитъл“ извади бързо индиеца и го заведе на тяхното дръвче, което беше далеч и нямаше да ги открият скоро. Мия беше разгневена и се провикна:
– Глупав питон. Можеш да задържиш най-големия тигър в джунглата, но този човек не успя.
В същия момент се събуди питона и каза:
– Оооох, че си подремнах... А, Мия, кой те подреди така? Сега се сетих. Къде е детето на Жорж? – и се огледа, а щом видя пръчките се сети за болката и пак заспа.
Мия беше разгневена. Два дни чака, за да я намерят другите змии и да махнат кинжала, а понеже змиите нямат ръце се мъчиха дълго време. Питонът беше лишен от храна два дни, за да се научи да не проваля Мия, но той всъщност дори не разбра, че не му даваха храна. Питонът можеше да издържа по цели години без храна, защото не беше нормален, а когато му даваха, ядеше докато не се свърши. Просто не усещаше. Единственото, което усещаше беше болката, която доста време щеше да му причинява ударът на нашето момче.